Усещах приятния мирис на утро и закопчах палтото си, защото не беше особено топъл ден. Изминала бе седмица от последното ми излизане. Всички тези мои мисли, които се бореха и сякаш крещяха, ме бяха накарали да искам да остана сама. Затворена между четири стени, разсъждавайки и опитвайки се да разбера сама себе си. Уви, не се получи. Подминах доста пейки и накрая седнах до една възрастна жена. Тя гледаше право напред. От тази пейка можеше да се види целия град. Беше красиво. Усмихна се и дори не си направи труда да ме погледне.
-Изглежда имате нужда от помощ? - усмивката и ми се стори подигравателна, но тона и не беше такъв. Не разбирах за какво говори.
-Не Ви разбирам?
-Напротив, разбирате ме. Е, какво Ви мъчи? Защо сте толкова мрачна и замислена? - Звучеше малко като обида. Мрачна? Добре де, не бях от най-усмихнаните, но чак пък мрачна..може би малко.
-Бъдещето.
-Бъдещето? - засмя се. Не знам дали ми се стори, но смеха и звучеше леко плашещ. Сякаш щеше да ми каже, че всеки момент ще ме нападнат вълци. - Какво го мислите? Завършва се гимназия, после университет... всъщност, и без него ще минете. След това си намирате работа, която да Ви осигури време за деца, съпруг, пране, готвене и така нататък.
-Звучите ми огорчена.
-А как да звуча? Винаги съм живяла както са ми казвали. Казаха ми да се омъжа за сина на богатия комшия. Направих го. Казаха ми да му родя деца, а после да ги отгледам. Разбира се, трябваше да гледам и него. Бях длъжна да правя всичко за тях и го правех с удоволствие! После мъжът ми се пропи, започна да губи разсъдка си.. не след дълго почина. Децата ми са вече в чужбина. Заминаха, звънят ми по коледа и на деня на жената. Стара съм, непотребна. На кого съм му притрябвала? И останах сама. Сам самичка. Дадох живота си за другите, но забравих себе си. Идвам тук всяка сутрин. Седя и гледам града. Колко ли съм изпуснала? Ала вече нищо няма смисъл за мен. Нито пък за вас. Живеем и спазваме чуждите граници, измислени от не знам си кого. Не очаквайте нищо от бъдещето, защото ще останете разочарована.
Тя плачеше, но се опитваше да се усмихне. Стана ми жал за нея. Не, не се натъжих, ядосах се. Прекарах цяла седмица мислейки за какво ли не. И веднага щом излязох, получих своите отговори. Това беше жена жертвала всичко. Жена, която се бе погубила заради другите, а сега всички я подминаваха, защото за тях тя беше просто една бабка, която седи и зяпа напред. Не беше свободна. Беше роб на обществените предразсъдъци. Живееше както и бе казано, а не както искаше. И беше нещастна. Една от многото.
-Благодаря Ви.
-За какво ми благодарите?
-Защото ми помогнахте да разбера всичко, което исках да знам. Не, няма да стана като вас. Не се обиждайте, доста ми харесвате като човек. Но има нещо, което не ми допада. Факта, че сте се примирила с всички тези глупости, които ни се втълпяват цял живот. - определено не очакваше това. Погледна ме изненадано и леко уплашено. - Не, аз не съм таква. Животът ни е даден, за да го живеем. Грешите за много неща. Аз не съм като вас. Правя това, което преценя за редно. Не ме интересува чуждото мнение, няма да бъда манипулирана. Ще живея както искам да живея, а не както ми заповядат.
Дори не се сбогувах. Станах и тръгнах надолу по алеята.
Бях ядосана. Не беше честно. Колко хора бяха преживяли това? А колко хора щяха да живеят по този глупав и безсмислен начин?
Защо се притесняваме толкова много от технологиите, когато ние самите се превръщаме в роботи?

Среща между два свята, а уж всички делим един и същи свят. И винаги е този конфликт и с бъдещето, което се очертава и с миналото, което е след нас. И личността със социума и сродния характер.